Може би нито едно изкуство не е така здраво свързано с действителността, със случващото се в настоящето, както изкуството на карикатурата, защото тя живее за мига и не признава художествени формални правила. Развитието ѝ в България следва и отразява динамиката в битийната, етичната и политическата действителност в страната. Един нелек и неравен, но затова пък плодотворен път за еволюция.
Можем да мислим, че началото на българската карикатура, макар и условно, е поставено с рисунките на полския емигрант и учител по рисуване в Браилската гимназия – Хенри Дембицки. Те са публикувани във вестниците „Тъпан“ (1869 – 1870) и „Будилник“ (1873) и оказват важно влияние в изграждането на отношение на българския народ към сатиричния образ въобще. След Освобождението броят на изданията с хумористичен характер не само ще се увеличи значително, но и с времето карикатурата ще започне да намира все по-трайно място в него. Ние виждаме, макар и плахото ѝ присъствие по страниците на роящия се успоредно с множащите се политически идеи сатирично-хумористичен периодичен печат като „Кукуригу“ (1882—1883), „Комар“ (1884), „Вестникът ми!“, „Таласъм“ (1890), появата на цветно илюстрования политико-сатиричен вестник „Източен папагал“ (1892) и неговият прототип — италианското издание „Il Papagalo“.
Скоро се появява и първото българско издание, по чиито страници на карикатурата е отредено водещо място — сатиричният вестник „Смях и сълзи“ (1898—1899), в който като художник карикатурист е привлечен Александър Божинов, неслучайно определян като „бащата на българската карикатура“ и който с присъствието си ще формира цяло поколение нови автори, сред които Райко Алексиев, Александър Добринов, Илия Бешков, Александър Жендов и др. Започва отпечатването на нови сатирико-хумористични издания. Сред тях е и вестникът „К`во да е“ (1902 – 1903), в който ще се появят сатирични илюстрации на Иван Енчев — Видю, автор, чието име сетне ще се открива в изданията „Жило“ (1902), „Българан“ (1904 – 1909) и др. Това е човекът, който през 1901 г., заедно с Петър Топузов, ще създаде Музея за старини и изкуства в Казанлък и който до края на живота си ще работи неуморно за неговото обогатяване и развитие.
Казанлък ще даде на историята на българската карикатура и други две важни имена – Димитър Чорбаджийски (Чудомир) и Теню Пиндарев. Първият, добре познат на публиките, е личност, чието постоянно присъствие в художествените среди и близките му контакти с редица интелектуалци ще спомогнат години по-късно, вече като директор на музея и галерията в Казанлък, той да обогати колекциите с едни от най-ценните художествени произведения. Колкото до Теню Пиндарев, той бе сред личностите, определящи облика на българската карикатура през втората половина на ХХ век. Посветил тридесет и пет години от живота си на вестник „Стършел“, a десетките изложби, с които е представял образната ни сатира пред света, са били в държави като Полша, Италия, Франция, Германия, Чехия, Бразилия, Канада и редица други.
Като своеобразен техен наследник днес се явява художникът Николай Фитков. Роден в Казанлък през 1958 г., той работи в сферата на карикатурата и малката пластика. Има многогодишна практика в областта на художественото леене. Обработвал е и патинирал пластики за холандската фирма за тиражна скулптура „Artihove – Bergschenhoek”. Има участия в над 100 международни конкурса за карикатура и скулптура, сред които престижни форуми като Габровското биенале на хумора и сатирата (Габрово, България), „Карикатурум“ (Сургут, Русия), „Настрадин Ходжа“ (Истанбул, Турция). Голяма част от участията му са съпътствани с награди. В неговите карикатури ще видим бягство от класическото изразяване, търсене на нюансите по вечните теми за политиката, религията и всяка друга област на човешкия живот, слагаща граници в общуването помежду ни. Но и той, като толкова други преди него, ще го „върши така спонтанно и неудържимо, както спонтанно и неудържимо другият е проявил нелепостта“. Защото карикатурата, като всяко изкуство, е опит за споделяне на образност, в която са въплътени мисли и настроения. А нашата реакция спрямо нея като че ли зависи единствено от това какви сме ние и каква е представата ни за порядък.
Настоящата изложба представя четиридесет карикатури, обединени под името „Алхимия на шегата“, сякаш за да потвърди думите на Илия Бешков: „Отвън карикатурата получава известни данни – форми, действащи лица, типове, обстановки, но всичко това се претопява в нейната много сложна алхимична лаборатория по начин такъв, че ние се сдобиваме с един съвършено нов вид художествено произведение, изразяващо една пълна истина, без самото то да е истинско.“
