Слънцето над долината на Валенсия не просто светеше – то тежеше. Въздухът беше гъст, наситен с лепкавия, сладникав аромат на презрели цитруси и суха пръст. Петър изтри челото си с опакото на ръката, усещайки как прахта се е полепила по кожата му точно така, както преди двадесет и три години. През 2002-ра тази същата прах беше част от ежедневието му – тя беше в порите му, в косата му, дори в сънищата му.
– Татко, наистина ще изгорим, ако не се скрием някъде – въздъхна Гергана, оправяйки презрамката на лятната си рокля. Тя гледаше към безкрайните редове дървета с любопитство; за нея това бяха екзотични пейзажи, а за него – всеки корен беше спомен за мазоли и надежда, която се раждаше и умираше с всяка изгряла луна над плантациите.
Намериха малката таберна почти по инстинкт. Малка каменна постройка, обрасла с лилави бугенвилии.
Петър и Гергана отдавна планираха това пътуване до Испания. Той искаше да покаже на дъщеря си местата, където е живял, когато е бил на гурбет преди повече от 20 години. За толкова време Валенсия се беше променила много. Краткото време за престой в тази страна едва ли щеше да стигне на 50-годишния мъж да покаже всичко на дъщеря си. Колкото повече се разхождаха, толкова повече спомени нахлуваха в мислите му.
Гергана беше 21-годишно момиче, което с любопитство искаше да узнае за миналото на баща си. Още през учебната година тя искаше двамата да планират лятна почивка в чужбина.
Ресторантчето им хареса и двамата решиха да се разхладят с традиционната лимонада в тази жега.
Вътре ги посрещна Хуанита – младо момиче с мургава кожа и тъмни очи. Типична morena, която ги изненада с перфектния си български. Тя веднага усети как пулсът ѝ се ускорява – очите, формата на лицето… този мъж приличаше на човека от старите снимки на майка ѝ, но тя трябваше да бъде сигурна.
Хуанита беше студентка, която през лятото помагаше на майка си в семейния ресторант. Тя не познаваше баща си. За него знаеше, че е българин, който е работил на портокаловите полета, но си е заминал внезапно и е изоставил майка ѝ, когато е била на нейната възраст. Отчаяното търсене на баща ѝ сред всеки българин от диаспората във Валенсия я беше накарало да научи перфектно български език.
Гергана и Хуанита постепенно се сприятелиха, говорейки си общи неща. Петър често посещаваше ресторанта, защото виждаше снимки от своето минало, окачени на стените на заведението. Един ден Гери събра смелост да помоли Хуанита да им покаже забележителностите на Валенсия. Момичето се съгласи и на следващата сутрин тримата се отправиха към Града на науката и изкуствата. След като разгледаха комплекса, Хуанита им предложи да отидат в едно заведение наблизо, за да обядват. Минавайки по преките улички, Петър забеляза една сграда, която му се стори много позната. Спомените от това място веднага изплуваха в съзнанието му и той попита:
– Каква е тази сграда, Хуанита?
– Сега там май няма нищо, но преди години имаше един бар за запознанства – обясни тя. – Това беше атракцията на Валенсия, защото всяка събота вечер хората идваха да се забавляват и да разпускат. Доколкото знам, там през годините се е разгръщала огромна социална дейност. Хората са общували помежду си, без значение дали са били семейни двойки или с различна ориентация. Аз лично не съм ходила, но съм чувала от майка ми, че оттам са започвали невероятни любовни истории. На младини и тя често го е посещавала.
Докато обядваха, Петър предложи:
– Гери, искаш ли следобед да отидем до Торент?
– Торент ли? Това къде е? – попита Гергана.
– Ами, това е град съвсем близо до Валенсия – намеси се Хуанита. – Само на петнадесет минути с метрото е.
– Добре, татко. Искам да видя къде си живял.
След по-малко от час в Торент Петър вървеше по тротоарите, които помнеха тежките му обувки. Слязоха на метростанцията, която по онова време беше на открито – два коловоза върху напечен бетон.
– Тук живеех под наем с още петима българи – разказваше Петър. – Беше ми много трудно. Знаете ли, още първия уикенд посетихме пазара на града, който тогава приличаше на нашия битак. Полицията се усъмни в нас. Много хитро ни проследиха и ни обградиха. Аз знаех малко испански. Провериха ни паспортите и адресната регистрация и ни пуснаха. Но истинският празник започваше в събота вечер. Отивахме във Валенсия, в онзи бар за запознанства. Там срещнах една прекрасна жена. Беше баристка тук, в Торент. Танцувахме до сутринта. Чувствах се просто човек, който е ценен.
– Да не е било в оня бар, за който си говорихме преди обед? – вметна Гергана.
Хуанита попиваше всяка дума. Вечерта, след като се разделиха, тя притисна майка си в кухнята. Разпитът беше дълъг, докато накрая Мария не призна истината:
– С баща ти се запознахме в онзи бар. Тогава не ме бяха приели в университета и светът ми се беше сринал. Решихме с моята приятелка София да разпуснем малко. Малко преди полунощ един българин на развален испански ме покани на танц. Беше много галантен. Предложих му да го закарам до Торент, и без това живеех там. След това се виждахме често. Той идваше в бистрото, където работех, поръчваше си кафе и сода и ме чакаше да приключа смяната. Веднъж ме покани в квартирата си на обяд. Беше приготвил пиле с ориз – „българската паеля“, както го наричаше. Една вечер отидохме до Сила, защото дискотеката там беше безплатна за дами. На връщане консумирахме любовта си в колата. Бяхме неразделни три месеца, докато работата не намаля и полицията не започна постоянни хайки. Преди Коледа той си замина за България, обещавайки да се върне. Изпратих го на автобуса със сълзи на очи. След седмица разбрах, че съм бременна. Бях в паника. Знаеш колко беше консервативен дядо ти… Заинатих се и не го потърсих. Реших да бъда самотна майка. Родителите ми не позволиха да абортирам и ме подкрепиха. Единствено ти ми остана и затова отдадох цялата си любов на теб.
В последния ден от почивката на Петър и Гергана, Хуанита ги изпрати на летището.
– Скоро ще дойда в България – усмихна се тя. – Още в края на миналата учебна година се записах за студентски обмен. Одобрена съм и целия зимен семестър ще бъда в София.
– О, това е чудесно! – възкликна Гергана. – Обади ми се като дойдеш. Радвам се, че си намерих нова приятелка от Валенсия.
Гергана спонтанно прегърна Хуанита. Момичето със сълзи в очите прегърна своята връстничка. Когато пътниците за София бяха призовани, Петър стисна здраво ръката на Хуанита и каза: „Ще се видим в България!“. Ток премина през тялото на младата испанка. Тя направо трепереше – сърцето ѝ подсказваше, че с Гергана са сестри, но трябваше да го докаже.
Неусетно лятото отмина. Гергана започна предпоследна година в София, а Хуанита в Политехниката във Валенсия. Малко след заминаването на българите, Хуанита тайно беше взела двете чаши, от които те бяха пили кафе, и ги занесе в лаборатория за ДНК тест. Двуседмичното чакане я изнерви докрай. Един ден тя се прибра и хвърли резултатите в скута на Мария.
– Ето, виж, открих кой е баща ми! – изкрещя тя през сълзи. – Защо си ме лъгала толкова години?
Мария погледна листовете и промълви:
– Прости ми, дъще! Предай му това писмо в България. Дано той ми прости.
Един ден Гергана получи съобщение, че Хуанита пристига в София. Посрещна я на летището. Пътуваха към Студентски град, докато Хуанита разказваше за живота си. Гергана спомена, че баща ѝ е журналист в Казанлък и че има сестра от втория брак на майка си. „Целият ми живот е като латино сериал“, засмя се Гери. Хуанита само си помисли: „А като разбереш истината, драматизмът в твоята сапунена опера ще стане още по-голям“.
София беше потънала в меката прегръдка на златната есен. Един следобед пред Народния театър, седнали на пейка пред фонтана, Хуанита реши, че не може повече да мълчи. Тя извади снимката от 2002-ра и ДНК теста. Сълзи потекоха от черните ѝ очи и разказа своята история на приятелката си.
– Значи… ти и аз… ние сме сестри? – прошепна Гергана през сълзи. Двете се прегърнаха насред площада. Гергана веднага разбра, че баща им трябва да научи истината лично.
В края на ноември пристигнаха в Казанлък. Градът ги посрещна с уюта на Долината на розите. Втората вечер, докато се разхождаха в парк „Тюлбето“, Гергана се отдели, за да се види с приятелката си Валя. Петър и Хуанита останаха сами в беседката близо до каменната мечка.
– Петър – започна тихо Хуанита на чист български. – Научих български заради един човек, когото майка ми Мария обичаше… Ти си този, когото тя изпрати на автогарата във Валенсия и никога не забрави.
Тя му подаде белия плик. Писмото на Мария беше изповед за една любов, която се е превърнала в сила за дъщеря им. Петър свали очилата си, а сълзите му капеха върху хартията, точно там, в неговия Казанлък. Той прегърна Хуанита силно. – Аз не знаех… аз наистина чаках онзи телефонен звън…
До края на зимния семестър Хуанита често посещаваше Казанлък. Всеки петък тя пътуваше от София за уикенда. Зимните вечери край печката се превърнаха в мост към миналото. Петър ѝ разказваше за „българската паеля“ и малките подаръци за Мария, а тя му показваше днешна Испания.
В края на февруари, на летището, Гергана и Хуанита се прегърнаха с обещание: среща на Празника на розата през юни и общо пътуване до Валенсия в края на юли. Петър стоеше до тях, готов да довърши онзи разговор с Мария, прекъснат преди двадесет и три години. Двете сестри знаеха, че това е началото на нов живот, в който разстоянията вече не съществуват.
Скъпи приятели! С този мой разказ реших да ви честитя 24 май. Това е първата му публикация. Интересното тук е че доста време търсих къде да го публикувам. За жалост сисание „Кула“ вече не излиза и всички казанлъшки писаели си търсят сами начини да публикуват творчеството си. Разказът е много личен и сантиментален. Дано да ви е харесал!
Честит празник!
Димир Говедаров
