От тайното напускане на Юридическия факултет до златния фонд на киното: „Снаха“, „Гераците“, „Сиромашка радост“ и Театърът на армията.
Българската културна общественост отбелязва 100 години от рождението на една от най-ярките и запомнящи се фигури в родното театрално и филмово изкуство – актрисата Вяра Ковачева (1926–2004 г.). Родена на 28 септември 1926 г. в село Мездра (Врачанска околия), тя оставя непреходна диря в златния фонд на националната култура с десетки емблематични превъплъщения пред камерата и на театралната сцена.
Изследване на краеведа Мирослав Гетов от НЧ „Просвета 1925“ – Мездра припомня силната житейска и творческа съдба на актрисата, започнала в семейство на бежанци от Вардарска Македония. Баща ѝ Кирил (Киро) Ковачев, родом от стружкото село Нерези (област Дримкол), е сред водещите предприемачи в Мездра, основен съдружник в местната керамична фабрика и запален читалищен благодетел и самодеец.
Изборът на сърцето: От правото към класа на проф. Кръстю Мирски
Вяра Ковачева завършва девическата гимназия във Враца и по настояване на строгия си баща записва право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Любовта към сцената обаче надделява – само след една година студентство тя напуска университета тайно от своите родители и успешно се явява на изпити в актьорската школа към Народния театър „Иван Вазов“.
Приета е в класа на големия режисьор и педагог проф. Кръстю Мирски. Именно в академията тя среща любовта на живота си – актьора Никола Динев (1926–1975 г.). В средата на 50-те години на миналия век двамата полагат началото на творческия си път в Театъра на народната армия (днес Театър „Българска армия“), на чиято сцена Вяра Ковачева служи всеотдайно повече от четири десетилетия.
Сред върховите ѝ постижения под прожекторите на Военния театър остават ролите на Амалия в „Разбойници“ по Фридрих Шилер и Катерина в класическата комедия „Укротяване на опърничавата“ на Уилям Шекспир.
Лицето на класическия български екран
Кинематографичният талант на Вяра Ковачева разцъфтява в едни от най-обичаните екранизации на класическа българска проза, режисирани от Антон Маринович:
-
Севда в „Снаха“ (1954 г.) – драматично присъствие по романа на Георги Караславов;
-
Петровица в „Гераците“ (1958 г.) – една от снахите на стария Йордан Герак в незабравимата повест на Елин Пелин;
-
Пенка в „Сиромашка радост“ (1958 г.) – искреният и топъл образ на съпругата на Стоян.
Филмографията ѝ продължава със знакови заглавия като „Веригата“ (1964 г.) и „Най-добрият човек, когото познавам“ (1973 г.) на режисьора Любомир Шарланджиев, киношедьовъра „Последна дума“ (1973 г.) на Бинка Желязкова, както и „Роялът“ (1978 г.) на нейния съгражданин от Мездра режисьора Борислав Пунчев. Поколения зрители я помнят и от телевизионния театър с постановката „Човекът от Ла Манча“ (1968 г.), както и от сериалите „Гори, гори, огънче“, „Грехът на Малтица“ и „Неизчезващите“.
Наследство и почит
Артистичният ген на семейството продължава тяхната дъщеря – талантливата театрална актриса, сценаристка и писателка Майя Динева (1948–2022 г.), родена също в Мездра. Семейството отглежда и син – Сава Динев (роден през 1961 г.).
Вяра Ковачева си отива от този свят на 17 август 2004 г. в София. В знак на признателност към приноса им за българското изкуство, през 2009 г. с решение на Столичния общински съвет пред дома на артистичното семейство Никола Динев и Вяра Ковачева в столичния ж.к. „Изток“ бе тържествено открита мемориална паметна плоча.
